На минимума максимума вземам ,
и стават зимите  горещи !
И чужди недостатъци приемам ,

Онази, дето спря да харесваш,
по навик гърба ти ще пази... 
защото мрази да мрази

Косата и мокра го чака ,
напомняща тъжна любовница ,
часовник безмилостно трака

Музиката, истинска противоотрова за самотата на тоя свят...

Да послушаме,  да погледаме...и да се смирим!

Колко още ще чакаме истинският живот да тече извън нашия измислен, балкански живот-синдром....се питам и унивам....в собствената си неспособност да се разкрещя, за да ме чуят и да закрещат с мене....

Сама, като допита чаша,
тъгата пак мълчи по навик...
Мечтите са отдавна прашни,

В кой ли сезон е сърцето и,
кораво от болката там...
от минало тъжно, в което

ЕДИНСТВЕНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО МИ ПОДАДЕ РЪКА В НАЙ-ТЕЖКИЯ МОМЕНТ...МИ КАЗА...ЗА ДА НЕ ПЛАЧЕШ...ЕТО ТИ ПЕСЕН...НАПИШИ МИ Я...И ГОРЕ ГЛАВАТА...ЖИВОТА ПРОДЪЛЖАВА...ЕДИНСТВЕНИЯ ОТ ГИЛДИЯТА...

Вълнува я, ужасно я вълнува,
възбужда в нея правене на грешки...
И тялото и жадно го сънува,

Сънувам се море разлюшкано,
не искам  пристан да ти дам...
и сам си там, сред моите вълни...

Една-единствена е, а така достатъчна!
Поредната им крепост за превземане!
Как искат те  последния остатък